Червена роза 21, където рози не цъфтят

Останах единственият нормален човек в този град. Заради това сигурно все налитам на луди. А те ме обичат. Жена ми ме е изхвърлила наскоро, дала ми е и срок - до края на месеца да си открия квартира. Понеже съм последният нормален човек, правя най-нормалното в такава ситуация. Давам обява в Шуменска заря. Търся си квартира до 70 лева. Първият отзовал се е луд, разбира се. Кани ме на оглед. Разкошно местенце. Намира се в циганската махала, няма баня, но това са глупави подробности, не съм кой знае какъв фен на къпането. Няма и тоалетна. За съжаление все още не съм стигнал съвършенството – обичам да пикая. Няма как, отказвам му и се втурвам към следващата оферта. Този път е далеч по-добре – таванско помещение с разкошно осран кенеф без течаща вода. Баня пак няма. Това ще е моето място май. Тук ще умра от цироза. Харесва ми. Вече си стягам багажа, два сака дрехи, даже са много. Жена ми се мота наоколо, заобикаля ме като фикус и мълчи. Какво толкова можеш да си кажеш с някакво растение? Нищо, разбира се. Скоро няма да заемам никакво място в живота й. Ще си пикая на воля и ще поливам с буркан осрания кенеф. Звънва ми телефонът. Непознат номер.
- Ти ли тоя, дето иска квартира за 70 лева? – кресва ми насреща дърт и свадлив глас. Звучи като човек, който с труд е отделил две минути от времето си между ритуалните убийства на непослушни квартиранти.
- Аз – съгласявам се страхливо.
- Идвай на „Червена роза“ 21. И да знаеш – тук рози не цъфтят. До два часа те чакам, после отивам да работя – и затваря телефона.
Сядам на компютъра си, компютъра на жена ми, и започвам да диря улицата с толкова много поезия в името. Имало такава. Някъде около студентските общежития.
Съпругата ми изненадано се спъва в стола ми и ме поглежда учудено. Сигурно за първи път вижда фикус пред компютър.
- Нали знаеш, до края на месеца трябва да се изнесеш – казва. Дори онзи мрачен тип, Иван Костов, съм чувал, че разговаря с теменужките си.
- Да, Ани. Знам.
- Ами хубаво – отвръща тя и излиза от стаята.
Бутвам саковете до вратата, за да ми показват вярната посока в живота оттук-насетне, отварям единия и си намирам някакви що-годе чисти дрехи. Последния месец нито съм се къпал, нито съм се прал. Никой не се занимава с глупавите стайни растения особено много. Просто се наливам с водка денонощно, лягам, ставам – все така с дрехите. Бръсна се понякога и чакам да мине. Животът. Само гледам да не закъснявам за работа.
Два часа бродя из полета с макове, петунии, теменужки. Някоя поетична душа е решила, че този квартал, пълен с къщи, ще бъде градина с цветя. Всички улици са с имена на онези нагиздени и ненужни растения, дето освен да са красиви, нищо друго не умеят. Идеалното място за мен. Най-накрая я намирам.
„Червена роза“ 21
Тежка метална врата и една скромна табелка на нея – 21. Отстрани се вижда къща на два етажа. Четирите звънеца един под друг ме объркват малко. Явно зад тая врата кипи живот. Дали някой от тези звънци е моят? Представям си как един ден някоя жена с разкошно дупе натиска звънеца, за да влезе. Ухилвам се широко и натискам всичките копчета едновременно.
Нищо.
Пробвам пак. Този път ги редувам.
Пак нищо.
Обръщам се разочарован и си тръгвам
- Ей ти! Ти ли си оня за седемдесетте лева? – чувам зад гърба си.
Завъртам глава – назад и нагоре. Някъде от там се чу.
Един дъртак се е облегнал на балкона и ме гледа ядосано. Не изглежда твърде луд. Просто един от онези пенсионери, които с удоволствие ще пребият с бастуна си непослушно дете. Има ги много.
- Аз – отговарям като в казармата.
- Чакай малко! Ей сега слизам.
Заставам пред вратата и оправям ризата си. Вдигам ръка и подушвам под мишницата си. Зле. Фикусът май е почнал да умира. Чува се тракане на ключове. Сезам, отвори се! Започвам нещо ново. Нямам още 40, а животът сякаш е свършил. На прага е застанал един, дето почти няма здраво място на лицето си. Целият е в белези. Гледа ме с подозрение.
- Влизай! – казва той, а аз пристъпям.
Дълъг тунел. Сайвант, ухаещ на котешка пикоч и още нещо. Тук явно няма да имам проблем с личната си миризма. Стъпала. Двор, пътечка с натрошени плочки и една схлупена къщурка в дъното. Оглеждам се. Високи зидове ме отделят от останалия свят. Всичко изглежда толкова лично, толкова отделно. Идеалното място за депресии и пиене на водка.
- Влизай – казва пак човекът с белезите и провлачва крак в къщурката. – Тук е.
Голи стени, изтънял като вестник мокет на земята в излиняло сиво. Две легла, запомнили и по-добри дни, се срещат в ъгъла. Дъх на стари дюшеци, прах и още нещо. Самотна крушка виси от тавана като сопол. Сопол, наплют от мухите. И сред всичкото това – дървена ламперия. Разкошна дървена ламперия. Лакирана и уютна. Просто невероятно.
- Гошо, какво се моташ още? Отивай да копаеш! - В стаята е влязъл бъдещият ми хазяин, блъска човекът с белезите навън и ме гледа злобно. Няма бастун. – Синът ми, Гошо. Слава Богу, никога няма да види семето си.
Мил човек. Предполагам, това означава, че са си двамата – баща и син. Внуци няма.
- Кога можеш да се нанесеш? – пита ме директно. – Щом си казал седемдесет лева, нека са толкова. Дължиш ми два пъти по седемдесет, един месец предплата. Тук не се пуши, външни хора не влизат при никакви обстоятелства, ще си постелеш килим.
- Килим?
- Да, точно тук, по средата.
- А тоалетна? – питам с надежда.
- Пикае ли ти се? Ей там – сочи неопределено зад гърба си. – И баня.
- Баня? – ахвам невярващо.
- Ще спиш ей тук – показва ми едното легло.
- Не може ли на другото? – Понякога се чувствам като пълен наглец.
- Бе де да те знам! Дай парите, пък ако искаш лягай и на масата, твоя работа!
Вадя парите, цели 140 лева. Поглеждам през прозореца. Гошо усърдно копае с лопатата. Градината изглежда като старите гробища, които бяха недалеч от тук – цялата е в бурени и избуяли растения.
- И да сложиш килим! – казва ядосано хазяинът и тръшва вратата зад гърба си.
Вадя бутилка водка от сака си и замислено отпивам направо от шишето. Лудите пак ме намериха. Поне имат баня. Поглеждам към крушката. Не съм почитател на комфорта, но няма нищо по-самотно от крушка, висяща от тавана. Ще си сложа полилей. Но първо – килим. Нали така каза хазяинът? Новият ми живот ще започне така – с един нов полилей и един стар килим, проснат върху останките от мокета.
На другата сутрин се събуждам в 6 сутринта. Отварям очи и започваме да се гледаме с крушката. Мразя я. Всичко ми е наред, само тази крушка… Сещам се, че вече имам и градина. Дърпам пердето и виждам Гошо. Пълзи на четири крака сред бурените и рови нещо с ръце. Ох, само аз ли съм нормален? От време на време разрошва растенията и си мърмори нещо под носа. Някои хора посрещат изгрева на слънцето, танцувайки паневритмия. У нас е различно. Всичките мои следващи изгреви, вече съм четири години тук, започват така – дърпам пердетата, а Гошо пълзи из градината и проверява колко са порасли бурените от миналата вечер.
Не повече от 100 квадрата място, пълно с екзотика. Така разбират земеделието моите нови родители, хазяите. Има по два-три екземпляра от всичко – френско грозде, Гинко билоба, смокини, които зимата се завиват с найлони и тел, като някакви безсмислени творения на Кристо, и ферма за червеи. Там, в ъгъла си имаме ферма за червеи. Не ме питайте защо. Аз лудите не ги разбирам, просто ги привличам. Отделено е дори място за няколко скучни кола с домати. Тях пък ги изчакваме да узреят и паднат в корените си. Затворен цикъл на живота. Ще се родиш, пък после умреш и загниеш. Аз пък свикнах. Крушката не смених, но килим си сложих. Прекарах си дори интернет. Изобщо – превръщам си бърлогата в дом. Така и никой не звънна на моя звънец, един от четирите, но пък изкарах четири зими тук.
Първата беше най-страшната. Не знаех какво да правя със себе си, не смеех да светна проклетата крушка, само четях на една нощна лампа. Нарочно я купих от най-слабите, 20 вата, за да не харча залудо пари. Открих Радичков и не можех да му се наситя. Прочетох един негов разказ. За Чумата. Ако не знаете, тя ходи по селата и се преструва на болна старица. Чука по прозорците и плаче. Ако отвориш и я поканиш у вас, никога не се изнася. Остава завинаги. Толкова хубаво пише този човек. Затворих книгата, изгасих нощната лампа и се завих през глава. Малко ми е страшно и много самотно. Заспал съм. Навън е люта зима, преспи до коляно. И студ. Такъв студ никога не съм брал. Мислех, че е много скъпо да се отопляваш и геройски реших да изтърпя. До деня, в който се събудих, а шишето до леглото ми беше с бучки лед. Сега обаче спя и сънувам – Чумата. Чувам в просъница тихи стъпки в снега, идващи към вратата ми. Хленч в мрака. Толкова е истинско. Толкова по Радичков. Ококорвам очи и ослепявам. Навсякъде около мен е мрак. Като в прясно изкопан гроб. Буден съм, а стъпките идват към вратата.
- Помощ, помощ! Отворете! – тропа се по нея. Незаключената ми врата. – Изгубих се, бях на гости. Те си тръгнаха. Помощ! Отворете!
Вледеняващ страх плъзва по костите ми. Усещам се малък, изплашен, искам да се събудя.
- Помощ, помощ! Има ли някой тук?
Единствената светлина идва от луната, която очертава един силует на матираното стъкло на вратата ми – силует на старица. Обещавам да съм жив, да не се страхувам, да спра да чета и пия, само да доживея утре. Искам да видя Гошо, пълзящ в градината. Искам да е утре.
- Помощ! Помощ!
Толкова ме е страх, че чак се ядосвам. Аз нали съм пазач по професия, бе? Охрана, един вид. Смел. Мъж, натирен от жена си в това злокобно място. Трябва да съм смел, трябва да мога, трябва да отворя тази проклета врата, която дори не е заключена. Ставам от леглото, втурвам се към нея, хленчещата Чума, и отварям рязко.
Тя седи на прага. Облечена е по нощница, навън фучи виелицата, а косите й се спускат по бялата роба - мръсни и сплъстени.
- Помощ! Загубих се – казва тя и протяга ръка към мен.
Жив съм. Все още съм жив. Не е съвсем като по Радичков, макар всичко да съвпада. Просто хазяйката е излязла и се е загубила. Не знаех, че съществува изобщо. Криели са я някъде горе, може би ги е било срам от нея – старческа склероза. Не е нещо, което да показваш на света. Заведох я до тях, премръзнала и ужасена, повече от мен дори. Сега се гордея с две неща – дъщеря ми и това, че онази вечер отворих вратата. Наистина съм горд.
Червена роза 21, където рози не цъфтят.
Рози, вярно, не цъфтят, но имам интернет, имам си и печка с дърва. Вече. Край на бучките лед в шишето с вода. Имам си дом. Точно толкова шантав, колкото да ми прилича. На мен – последният останал нормален човек в града. Интернетът обаче ми създава грижи. Гошо се влюби в него. Не в мен а в него, аз просто съм притежателят на това магично място, пълно с информация. Той – недостойният молител. Аз – собственикът на магията. Всеки път е едно и също. Ето и сега! Прибирам колелото си във вонящия сайвант, царството на двеста луди котки, все така мирише на котешка пикоч, и бързам да се измъкна. Почти съм сигурен, че ще ме настигне обаче. Така и става.
- Милене, Милене! Лепилото ми се пресече.
- Лепилото ти се пресече? – повтарям глупаво аз. Гошо, дето семето му никой не е виждал, ме е дебнал цял ден. Накрая ме е хванал в капана. Повечето пъти диалозите ни са такива – идиотски. Той е претърпял страшна катастрофа, когато е бил на седем години. Разминал се е със смъртта, но сега е странен. Целият в белези. Понякога засича, търси думите дълго. Аз търпеливо го чакам, а когато проговори, винаги е някъде далеч. Мисълта му е плувала дълго и се е отдалечила толкова, че аз мога да правя само едно – да повтарям.
- Да, пресече се! – упорито казва той и млъква. Пауза. Минута, две… - Но на кутията има майл!
- Има майл?
- Нека да им пишем в Интернет – казва с благоговение той и ме поглежда умолително. Поднася ми една голяма кутия с лепило – от същите дишахме в торбички като тийнейджъри – и ми посочва написаното. Има имейл адрес на производителя, мобилен телефон, всичко.
- Гоше – мина много време, вече наистина го чувствам близък, даже ми липсва, ако някоя сутрин дръпна пердето и не го видя да пълзи из градината, - хайде да им се обадим! Виж, има телефон, а аз имам безплатни минути. По-бързо ще е.
- Телефони! – с отвращение отвръща той. – Не се върши работа по телефон. Виж, по Интернет! - така го казва, с много голяма главна буква. – Там всичко става.
Знам, че няма да ме остави на мира. Но така и така сме отворили въпроса за телефоните, решавам да го запитам:
- Гоше, а кога ще си купиш телефон? Мобилен. Все пак може да забравя печка, да искам да ти се обадя, всичко става.
- Никога! – мисли минута, две. – Много са скъпи за поддръжка.
- Скъпи за поддръжка? – мисля и аз минута, две. Отказвам се. – Добре. Идвай да им пишем на тези майл. Уф, мейл!
Минавам през сайванта, покрай гинко билобата и наперената смокиня, влизам у нас. Включвам компютъра и чакам. Пет минути, десет… Почвам да се изнервям. Къде изчезна тоя с пресеченото лепило? Идва. Облякъл е официалните си дрехи, не знаех дори, че има такива, и крачи насам. Така де – на среща с Интернет не се отива с работни дрехи. Ходи се като на сватба. Събува си обувките, влиза боязливо по килима и се замисля. Минута, две…
- Това нещо, майлът, той как тече?
- Как тече? – повтарям аз.
- Ами, като диалог ли е? Като кореспонденция? Писмо?
- Писмо бе, Гоше. Писмо. Пишеш – отговарят ти.
- Невероятно! – ахва той. Сигурно е последният човек на света, който е шокиран от тези неща. Едно бебе, цялото в белези, което присъства на сбирка на шаманите – ей сега и божеството ще се покаже, викат му Интернет.
- Нека да го напишем учтиво тогава. На Вие.
- На теб лепилото ти се е пресякло, ти на Вие ще ги псуваш.
- А, не така! Трябва да е учтиво.
Три часа го писахме. Учтиво, пълно с „Вие“, ваща мамка мръсна, защо ми се е пресякло лепилото, но го сътворихме.
Червена роза 21, където рози не цъфтят
Накрая все пак тръгна да излиза. На вратата обаче се спира. Мисли дълго, търси думите. Този път дори по-дълго от друг път. Опитвам се да плувам с него, да го следвам. Знам обаче, че пак ще сме на различни брегове, когато изплуваме. Нещо за Интернет, нещо за… Нещо…
- Искам коза! – упорито изрича той.
- Искаш коза? – повтарям аз.
- Да, искам коза.
- Защо искаш коза?
- Млеконадоят в България рязко е намалял – казва.
- Млеконадоят е намалял? – направо се заразявам от ехолалия.
- Да. И ако си вземем една козичка…
- Ама, Гоше, къде ще я гледаме тази коза? – разпервам аз ръце и соча 13-те квадрата около мен, сякаш вече съм вътре в идеята, а козата ще спи на съседното легло. – Няма място.
- Има място. Млеконадоят…
- И къде ще пасе?
- На летището.
- На летището? – безпомощно повтарям аз. Вече се виждам как в ранната мъглива утрин мятам ямурлука отгоре си и с досада подкарвам козичката на паша.
- Хайде, нека да видим какво пише в Интернет за козичките, моля те! Да напишем майл!
Червена роза 21, където рози не цъфтят, но ми е толкова хубаво.
У дома.